“
Притча за слънцето и небето
Небето било разстроено от нещо и си сменяло настроението през пет минути. Земята веднага забелязала това, но нищо не казала и само мълчаливо го наблюдавала. Ето, по ясното му чело се появили замислени облачета, очите се замътили, устните побледнели. Появила се нездрава руменина по бузите, тревожно се надигнали мъгли, гневно задишал вятър от ноздрите, затрепкали ресниците и накрая Небето се разплакало. Майката Земя въздъхнала и нежно и грижливо го погалила с короната на едно дърво по бузата. Сълзите облекчили мъката, облачетата се разсеяли, погледът просветнал.
-Хайде, разказвай - меко промълвила Земята. - Какво се е случило?
Едно малко облаче, което още висяло на Небето, трепнало. Небето проговорило:
-Слънцето не ме обича вече!
-Не те обича?
-Не! Сега то обича Езерото.
-Езерото ли?
-Да! Всяка сутрин се къпе във водите му и го дарява със Златото си. А вечер прави пътека от брилянти върху покрова му, такава, че даже аз почервенявам ...
-От завист?
-Не, от обида! Слънцето съвсем не ме обича вече! - и Небето пак се приготвило да се разплаче.
Но Земята не обърнала внимание на мокрите му очи. Тя само поклатила глава и спокойно отбелязала:
-Небе, Небе! Как да не те обича Слънцето? Та то живее в теб и идва всеки ден, за да може заедно с теб, чрез теб да донесе светлина и радост на всички нас - на Езерото, на Земята, на Цветята и тревата, на всички-всички. Повярвай ми, Слънцето те обича повече от всеки друг!
-Наистина ли? - с надежда попитало Небето.
-Да!
-А защо не ми дарява злато?
-Защото, когато е в теб, ти самото си златно.
-А защо не ме украсява с брилянти?
-Небе, спомни си елмазните звезди! Те са още по-красиви и ги имаш, за да си спомняш за Слънцето, когато него го няма.
-А ако ме обича наистина, защо не е винаги с мен?
-Слънцето си отива нощем, за да не преставаш да му се радваш, за да чакаш завръщането му, за да се готвиш за пристигането му. А също и за да помниш, че без него е тъмно и ти самото потъмняваш.
-Значи Слънцето ме обича?
-Слънцето много те обича!
-Обича ме ... - повторило Небето и радостно целунало Земята по бузата. - И аз го обичам!
След тези думи Небето станало ясно-ясно. Толкова ясно, че в него заиграло Златното Слънце.
Небето било разстроено от нещо и си сменяло настроението през пет минути. Земята веднага забелязала това, но нищо не казала и само мълчаливо го наблюдавала. Ето, по ясното му чело се появили замислени облачета, очите се замътили, устните побледнели. Появила се нездрава руменина по бузите, тревожно се надигнали мъгли, гневно задишал вятър от ноздрите, затрепкали ресниците и накрая Небето се разплакало. Майката Земя въздъхнала и нежно и грижливо го погалила с короната на едно дърво по бузата. Сълзите облекчили мъката, облачетата се разсеяли, погледът просветнал.
-Хайде, разказвай - меко промълвила Земята. - Какво се е случило?
Едно малко облаче, което още висяло на Небето, трепнало. Небето проговорило:
-Слънцето не ме обича вече!
-Не те обича?
-Не! Сега то обича Езерото.
-Езерото ли?
-Да! Всяка сутрин се къпе във водите му и го дарява със Златото си. А вечер прави пътека от брилянти върху покрова му, такава, че даже аз почервенявам ...
-От завист?
-Не, от обида! Слънцето съвсем не ме обича вече! - и Небето пак се приготвило да се разплаче.
Но Земята не обърнала внимание на мокрите му очи. Тя само поклатила глава и спокойно отбелязала:
-Небе, Небе! Как да не те обича Слънцето? Та то живее в теб и идва всеки ден, за да може заедно с теб, чрез теб да донесе светлина и радост на всички нас - на Езерото, на Земята, на Цветята и тревата, на всички-всички. Повярвай ми, Слънцето те обича повече от всеки друг!
-Наистина ли? - с надежда попитало Небето.
-Да!
-А защо не ми дарява злато?
-Защото, когато е в теб, ти самото си златно.
-А защо не ме украсява с брилянти?
-Небе, спомни си елмазните звезди! Те са още по-красиви и ги имаш, за да си спомняш за Слънцето, когато него го няма.
-А ако ме обича наистина, защо не е винаги с мен?
-Слънцето си отива нощем, за да не преставаш да му се радваш, за да чакаш завръщането му, за да се готвиш за пристигането му. А също и за да помниш, че без него е тъмно и ти самото потъмняваш.
-Значи Слънцето ме обича?
-Слънцето много те обича!
-Обича ме ... - повторило Небето и радостно целунало Земята по бузата. - И аз го обичам!
След тези думи Небето станало ясно-ясно. Толкова ясно, че в него заиграло Златното Слънце.
