“
Притча за дървото на знанието...
Веднъж един човек разказал, че в Индия има едно дърво и който вкуси от плодовете му нито остарява, нито умира. Чул падишахът за това, помислил, че е истина и възжелал дървото и плодовете му. Изпратил едного от приближените си в Индия да го намери и да донесе от плодовете. Горкият човек години наред питал и разпитвал за това дърво в Индия. Обикалял от град на град, от село на село, за да го намери, не оставил непретърсени нито един остров, нито една планина, нито една равнина. Тези, които попитал, му се подигравали и присмивали: „Полудял ли е тоя?” Много несгоди понесъл в чуждата страна и най-сетне, изнурен, решил да се върне и отчаян поел обратния път.
По онова време в Индия живеел един благодетелен шейх. В отчаянието си пратеникът решил все пак, преди да напусне страната, да отиде и при него и оттам вече да потегли към родината си. „Не намерих това, което търсех, нямам вече надежда, поне да получа благословията му за из път.” Със сълзи на очи се явил той пред шейха: „Горко ми, смили се над мен! В отчаянието си те моля за снизхождение…” „Дори и да нямаш надежда, кажи какво желаеш? Какво те води насам?” – попитал шейхът. Пратеникът отговорил: „Падишахът ме изпрати да търся едно дърво. Това дърво го нямало никъде другаде по земята. Плодовете му били като животворна вода. От години го търся, но не можах да го намеря и станах за смях на всички, хората ме взеха на подбив!” Шейхът се усмихнал и рекъл: „Наивни човече! Това дърво е знанието. Много високо е то и навсякъде е разпростряло клоните си. Не дърво – то е животворна вода, разляла се навред като море. Но ти си изпаднал в плен на думата и си сбъркал пътя. Не можеш да го намериш, защото си изтървал смисъла. Понякога наричат знанието дърво, понякога – слънце, понякога – море, понякога – облак. Най-същественото е, че то дава на онзи, който е вкусил от плодовете му, вечен живот. Всеки, който като теб, който се хваща за думата изпада в отчаяние и окаяност. Защо се хващаш за едната дума и почерняш съдбата си? Откажи се от името, погледни в същността и тя ще ти покаже пътя. Раздорът между хората произтича от думите, а този, който стигне до смисъла, постига блаженството.”
Веднъж един човек разказал, че в Индия има едно дърво и който вкуси от плодовете му нито остарява, нито умира. Чул падишахът за това, помислил, че е истина и възжелал дървото и плодовете му. Изпратил едного от приближените си в Индия да го намери и да донесе от плодовете. Горкият човек години наред питал и разпитвал за това дърво в Индия. Обикалял от град на град, от село на село, за да го намери, не оставил непретърсени нито един остров, нито една планина, нито една равнина. Тези, които попитал, му се подигравали и присмивали: „Полудял ли е тоя?” Много несгоди понесъл в чуждата страна и най-сетне, изнурен, решил да се върне и отчаян поел обратния път.
По онова време в Индия живеел един благодетелен шейх. В отчаянието си пратеникът решил все пак, преди да напусне страната, да отиде и при него и оттам вече да потегли към родината си. „Не намерих това, което търсех, нямам вече надежда, поне да получа благословията му за из път.” Със сълзи на очи се явил той пред шейха: „Горко ми, смили се над мен! В отчаянието си те моля за снизхождение…” „Дори и да нямаш надежда, кажи какво желаеш? Какво те води насам?” – попитал шейхът. Пратеникът отговорил: „Падишахът ме изпрати да търся едно дърво. Това дърво го нямало никъде другаде по земята. Плодовете му били като животворна вода. От години го търся, но не можах да го намеря и станах за смях на всички, хората ме взеха на подбив!” Шейхът се усмихнал и рекъл: „Наивни човече! Това дърво е знанието. Много високо е то и навсякъде е разпростряло клоните си. Не дърво – то е животворна вода, разляла се навред като море. Но ти си изпаднал в плен на думата и си сбъркал пътя. Не можеш да го намериш, защото си изтървал смисъла. Понякога наричат знанието дърво, понякога – слънце, понякога – море, понякога – облак. Най-същественото е, че то дава на онзи, който е вкусил от плодовете му, вечен живот. Всеки, който като теб, който се хваща за думата изпада в отчаяние и окаяност. Защо се хващаш за едната дума и почерняш съдбата си? Откажи се от името, погледни в същността и тя ще ти покаже пътя. Раздорът между хората произтича от думите, а този, който стигне до смисъла, постига блаженството.”
