Приказка за слънцето и луната

Преди милиони години, преди света да съществува се срещани за пръв път слънцето и луната. Тогава те се влюбели от пръв поглед.
Един ден когато Бог създал света и решил да създаде и светлината на хората, разделил двамата влюбени.
Решил слънцето да осветява деня, а луната нощта. Те трябвало да живеят разделени, много се натъжили когато го разбрали.
Луната била толкова тъжна че нищо не можело да и върне усмивката, слънцето също било много тъжно. Бог видял това и един ден ги извикал при него и казал:
- Не трябва да сте тъжни, трябва да сте щастливи, че имате собствена светлина. Ти луна ще осветяваш студените нощи, всички влюбени ще ти се възхищават .А ти слънце ще огряваш земята през деня ,ще топлиш хората и така ще ги правиш щастливи.
Луната се натъжила още повече и плачела неспирно. Сърцето на слънцето се късало, като гледало как любимата му се измъчва. Решило, че трябва да и даде сили да приеме това което Бог бе решил. Слънцето решил да поиска помощ от Господ, отишъл при него и му казал:
- Господи, моля те помогни на луната, чувствителна е и няма да може да живее самота.
Бог решил да помогне и създал звездите за да правят компания на самотната луна.
Винаги когато била тъжна, те правили всичко за да я развеселят но почти никога не успявали.
Дори и до днес двамата живеят разделени.
Казват, че решението на Бог било винаги луната да е пълна, но тя не превъзмогнала болката и неуспяла.
Те продължават своята съдба. Слънцето самичко, но силно а луната заобиколена от звезди, но слаба.
Хората и до ден днешен се опитват да я покорят, но не успяват. Малцина са стигнали до нея, но въпреки това се връщат сами.
Бог решил да им покаже, че дори и тяхната любов Не е невъзможна... Тогава създал слънчевото затъмнение.
Двамата прекарват години в чакане на този миг, когато ще се слеят в едно. В този момент любовта им е толкова силна, че не трябва да поглеждаш към тях, от толкова много красота и истинска любов може да заслепи очите ти за винаги.