“
Притча за старата дама
Вървях необезпокояван към домът ми точно до улица ,,Надежда’’. Няма как да не знаете тази улица, не един път сме се срещали.
На улица ,,Надежда’’ идваха всякакви хора и там, нямаше молове, хранителни магазини или дискотеки. Това беше една обикновена улица, със хиляди истории за надежда.
Изморих се от вървенето , а оставаше толкова малко до вкъщи. Седнах на една пейка точно на улица ,,Надежда’’ за малко или поне така смятах.
Запалих цигара, това е единственият ми лош навик, пушенето. Гледах хората, как идват и обикалят цялата улица и после пак и пак или по-точно съзерцавах в нищото. Не виждах смисъл, докато един глас , близко до мен, почти в главата ми ме изкара от транса в , който бях и каза:
- Извинете младежо, мога ли да седна при вас?
Дигнах глава и видях една стара дама, която се беше надвесила над мен и беше с стара дамска шапка, синя рокля до земята и червено чадърче. Времето беше слънчево и топло, не разбирах защо носи чадър. При толкова много пейки, тази стара дама, реши да ми се натресе.
- Може, разбира се госпожо. – казах аз от учтивост.
- Как си младежо?- попита ме тя, след като седна и ми се усмихна.
- Добре. – отвърнах аз. – Вие как сте? – попитах аз от учтивост.
- Щастлива. – каза тя и отново ми се усмихна.
- Ти как си, момче? – отново ме попита тя .
- Добре съм, нали Ви отговорих госпожо. – казах аз със почти остър тон,
- Оо забравих. – отговори ми бабата, дигна си ръката и леко се тупна по главата и се засмя.
- - Извинете , колко е часа? – попитах учудено аз.
Бях си забравил телефона вкъщи, а така не исках да разговарям с тази жена, тя просто нахълта в личното ми пространство.
Старата дама изкара от голямата си чанта един малък часовник на верижка, не толкова запазен, но явно й беше скъп.
- Точно 10:00, младежо. – отвърна ми тя и ми се усмихна за пореден път. – Сигурно ме мислиш за досадна стара жена?
- Не. – излъгах и се учудих, как е разбрала. – Наистина ли е 10:00 часа? Виждате ли онази жена от дясно на нас, нейният часовник показва 13:30?
- Но моят часовник показва 10:00, но не работи, явно. – отвърна тя засмя се и продължи любопитно - Бързаш ли, младежо?
- Да, имам много работа у дома. – казах й и тръгнах да ставам.
- Вие младите все бързате . . . да остареете по-бързо. – каза тя и въздиша тежко и нямаше спомен от усмивката й, която преди малко озаряваше лицето й..
- Какво искате да кажете? – попитах я и отново седнах.
- Огледай се млади човече. Отвори широко всичките си сетива за този миг, защото той няма да се върне. Бих ти разказала една приказка, но ти бързаш . . . да остарееш. – каза по-скоро на себе си отколкото на мен.
- Ще остана. – отвърнах аз ентусиазирано, а не бях дете. Аз съм 30 годишен мъж. – Работата може да почака до утре.
Тази нейна усмивка ми носеше спокойствие и вярвате ли ми или не, тази стара дама, вече не ме дразнеше, заобичвах я все повече, по неясни причини.
- Каква е историята? – попитах аз.
- Щастлив ли сте, младежо? – попита ме тя.
- Не! В нашата държава, нищо не върви. Живеем като мишки, борим се за парче хляб. Как да съм щастлив, госпожо?
- О, нима?! – учуди се тя и се засмя леко. – Когато бях млада, пътувах до Африка. Там, както знаете има аборигени, но те са щастливи. Нямат нашите удобства, живеят в колиби, ловуват храната си, не си я купуват от магазина на готово. Всеки техен ден е борба за живот. Очите им са пълни с радост. Аз толкова щастие не видях никога повече, никъде по света, а млади човече, аз обиколих много държави. Те ,дори нямат вода годна за пиене. Пият водата, която пият лъвовете и слоновете, но са щастливи. Щастието зависи само от теб. Трябва да е научиш да гледаш животът с цялата си любов и позитивизъм. – взе си дъх и каза – Искаш ли да ти разкажа приказката?
- Да! – отвърнах.
Чувствах се като малко дете, Колко отдавна някой не ми беше разказвал приказка.
- Преди години тук на улица ,,Надежда’’ е нямало надежда. Защото е нямало хора. Когато ги няма хората я няма любовта, нито надеждата, нито вярата. Няма ги чувствата.
Сега ги има хората, но чувствата, изгубихте, Вие младите. Парите са вашият Бог, вашата любов, вашата вяра и най-лошото е, че те са вашата надежда.
Преди години се запознах със съпругът ми, той беше сляп, но го обичах. Направихме сватба, открадна ме и заминахме за големият град.. Заживяхме тук и всяка сутрин до самата му смърт, мило момче, той ме питаше какво има през прозорецът?
Една сутрин, не ме пита. Попитах го, защо не задава този обичаен за него въпрос, а той ми каза: ,,Какво е значението, какво става навън, като имам теб тук. Знаеш ли, аз те обичам такава каквато си. Усещам лицето ти, щом го докосна с пръсти или с устни, знам, че ти си най-красивата.’’
Това , младежо ми го каза, малко преди да почине. Не успяхме да си направим деца и да отгледаме внуци. Останах сама.
Мило момче, не бързай всички остаряваме. Всички губим скъп за нас човек. Всички отиваме на едно място. Живей сега, защото нито една секунда, нито една минута, нито един час и ден, няма да се върнат. Ще се връщат само спомените за хубавите дни, като този.. . Дни в които, някой като мен среща някой като теб, само веднъж за цял живот. И това няма да е приятелство мое момче, а един ценен урок, защото на мен не ми остава много време на този свят. – довърши тя , въздиша отново и се усмихна.
Старата дама , стана от пейката и се запъти към дома за възрастни хора на 200 метра от тук. ,,Ето от къде е дошла!’’ - казах си аз.
На портичката я чакаше санитарката, която й се скара, това ясно си личеше. Старата дама се обърна да види, дали още съм на пейката и ми се усмихна за последно. След това гледачката затвори вратата.
Повече не я видях в парка, а и преди това , никога не я бях срещал.
Някои хора идват само веднъж в животът ни за да ни дадат урок, независимо добър или лош и после , никога не сме същите.
Александър Глог
Вървях необезпокояван към домът ми точно до улица ,,Надежда’’. Няма как да не знаете тази улица, не един път сме се срещали.
На улица ,,Надежда’’ идваха всякакви хора и там, нямаше молове, хранителни магазини или дискотеки. Това беше една обикновена улица, със хиляди истории за надежда.
Изморих се от вървенето , а оставаше толкова малко до вкъщи. Седнах на една пейка точно на улица ,,Надежда’’ за малко или поне така смятах.
Запалих цигара, това е единственият ми лош навик, пушенето. Гледах хората, как идват и обикалят цялата улица и после пак и пак или по-точно съзерцавах в нищото. Не виждах смисъл, докато един глас , близко до мен, почти в главата ми ме изкара от транса в , който бях и каза:
- Извинете младежо, мога ли да седна при вас?
Дигнах глава и видях една стара дама, която се беше надвесила над мен и беше с стара дамска шапка, синя рокля до земята и червено чадърче. Времето беше слънчево и топло, не разбирах защо носи чадър. При толкова много пейки, тази стара дама, реши да ми се натресе.
- Може, разбира се госпожо. – казах аз от учтивост.
- Как си младежо?- попита ме тя, след като седна и ми се усмихна.
- Добре. – отвърнах аз. – Вие как сте? – попитах аз от учтивост.
- Щастлива. – каза тя и отново ми се усмихна.
- Ти как си, момче? – отново ме попита тя .
- Добре съм, нали Ви отговорих госпожо. – казах аз със почти остър тон,
- Оо забравих. – отговори ми бабата, дигна си ръката и леко се тупна по главата и се засмя.
- - Извинете , колко е часа? – попитах учудено аз.
Бях си забравил телефона вкъщи, а така не исках да разговарям с тази жена, тя просто нахълта в личното ми пространство.
Старата дама изкара от голямата си чанта един малък часовник на верижка, не толкова запазен, но явно й беше скъп.
- Точно 10:00, младежо. – отвърна ми тя и ми се усмихна за пореден път. – Сигурно ме мислиш за досадна стара жена?
- Не. – излъгах и се учудих, как е разбрала. – Наистина ли е 10:00 часа? Виждате ли онази жена от дясно на нас, нейният часовник показва 13:30?
- Но моят часовник показва 10:00, но не работи, явно. – отвърна тя засмя се и продължи любопитно - Бързаш ли, младежо?
- Да, имам много работа у дома. – казах й и тръгнах да ставам.
- Вие младите все бързате . . . да остареете по-бързо. – каза тя и въздиша тежко и нямаше спомен от усмивката й, която преди малко озаряваше лицето й..
- Какво искате да кажете? – попитах я и отново седнах.
- Огледай се млади човече. Отвори широко всичките си сетива за този миг, защото той няма да се върне. Бих ти разказала една приказка, но ти бързаш . . . да остарееш. – каза по-скоро на себе си отколкото на мен.
- Ще остана. – отвърнах аз ентусиазирано, а не бях дете. Аз съм 30 годишен мъж. – Работата може да почака до утре.
Тази нейна усмивка ми носеше спокойствие и вярвате ли ми или не, тази стара дама, вече не ме дразнеше, заобичвах я все повече, по неясни причини.
- Каква е историята? – попитах аз.
- Щастлив ли сте, младежо? – попита ме тя.
- Не! В нашата държава, нищо не върви. Живеем като мишки, борим се за парче хляб. Как да съм щастлив, госпожо?
- О, нима?! – учуди се тя и се засмя леко. – Когато бях млада, пътувах до Африка. Там, както знаете има аборигени, но те са щастливи. Нямат нашите удобства, живеят в колиби, ловуват храната си, не си я купуват от магазина на готово. Всеки техен ден е борба за живот. Очите им са пълни с радост. Аз толкова щастие не видях никога повече, никъде по света, а млади човече, аз обиколих много държави. Те ,дори нямат вода годна за пиене. Пият водата, която пият лъвовете и слоновете, но са щастливи. Щастието зависи само от теб. Трябва да е научиш да гледаш животът с цялата си любов и позитивизъм. – взе си дъх и каза – Искаш ли да ти разкажа приказката?
- Да! – отвърнах.
Чувствах се като малко дете, Колко отдавна някой не ми беше разказвал приказка.
- Преди години тук на улица ,,Надежда’’ е нямало надежда. Защото е нямало хора. Когато ги няма хората я няма любовта, нито надеждата, нито вярата. Няма ги чувствата.
Сега ги има хората, но чувствата, изгубихте, Вие младите. Парите са вашият Бог, вашата любов, вашата вяра и най-лошото е, че те са вашата надежда.
Преди години се запознах със съпругът ми, той беше сляп, но го обичах. Направихме сватба, открадна ме и заминахме за големият град.. Заживяхме тук и всяка сутрин до самата му смърт, мило момче, той ме питаше какво има през прозорецът?
Една сутрин, не ме пита. Попитах го, защо не задава този обичаен за него въпрос, а той ми каза: ,,Какво е значението, какво става навън, като имам теб тук. Знаеш ли, аз те обичам такава каквато си. Усещам лицето ти, щом го докосна с пръсти или с устни, знам, че ти си най-красивата.’’
Това , младежо ми го каза, малко преди да почине. Не успяхме да си направим деца и да отгледаме внуци. Останах сама.
Мило момче, не бързай всички остаряваме. Всички губим скъп за нас човек. Всички отиваме на едно място. Живей сега, защото нито една секунда, нито една минута, нито един час и ден, няма да се върнат. Ще се връщат само спомените за хубавите дни, като този.. . Дни в които, някой като мен среща някой като теб, само веднъж за цял живот. И това няма да е приятелство мое момче, а един ценен урок, защото на мен не ми остава много време на този свят. – довърши тя , въздиша отново и се усмихна.
Старата дама , стана от пейката и се запъти към дома за възрастни хора на 200 метра от тук. ,,Ето от къде е дошла!’’ - казах си аз.
На портичката я чакаше санитарката, която й се скара, това ясно си личеше. Старата дама се обърна да види, дали още съм на пейката и ми се усмихна за последно. След това гледачката затвори вратата.
Повече не я видях в парка, а и преди това , никога не я бях срещал.
Някои хора идват само веднъж в животът ни за да ни дадат урок, независимо добър или лош и после , никога не сме същите.
Александър Глог
