Тя бе от онези момичета, които ходят сякаш нямат нито един проблем. Беше от онези, които те карат да се обърнеш когато минават до теб. Винаги ухаеше на мъжки парфюм. Кожата и бе попила целувките на ред момчета. Очите и бяха видели толкова много лица, приближаващи се към нея, изискващи целувка. Много от тези целувки тя бе приемала като задължение, не й бяха донесли удоволствие, не я бяха накарали да изтръпне. Тя не знаеше, че това прави целувката специална. Беше заслепена от глупавата идилия на своето време. Очите и бяха тъмни, почти черни. В тях тя криеше многото си лъжи и болка. Кожата и бе нежна като коприна, всеки обичаше да я усеща близо. Устните и бяха точно каквито трябваше да са. Не много тънки, но достатъчно големи, за да усетиш онази мекота, когато я целуваш. Усмивката й, и двете й усмивки - фалшивата и истинската- и двете бяха широки и красиви. Можеха да разтопят всеки поглед. Тя връзваше косата си само когато беше много тъжна. Не знаеше защо. От малка бе така. Обичаше косата й да се спуска свободно около лицето й и да подскача, когато тя се забавлява искрено. Никой не знаеше защо тя връзваше косата си. Тя никога не беше сама. Винаги някой я искаше, но тя рядко искаше някого. Тя имаше нужда от много внимание, за да се почувства сигурна в някого. След това вниманието й омръзваше. Тя бе странна личност. Никой не се опитваше да я разбере до край. Никой не я бе попитал - Защо ? А тя имаше нужда от това. Имаше нужда някой просто да седи и да я слуша как говори с часове. Ту обляна в сълзи, ту искряща от смях. Искаше просто някой да се опита да разбере. Имаше малко приятели, но много познати. Обичаше да пише... без значение какво. Стихове, разкази или просто някоя мисъл, която я мъчи. Всичко трябваше да бъде написано някъде. Пишейки, тя показваше истинското си аз. Не се притесняваше от мнението на хората. Тя, като много хора на нейната възраст, казваше че не й пука какво се говори за нея, но не беше така. Нима е възможно да не й пука за чуждото мнение, когато точно то й бе отнело толкова много възможности за щастие? Винаги, откакто се помнеше, тя заспиваше с една и съща мисъл...любов. Не, не говорим за онази детска любов. Тя искаше да има някой до себе си, който ще е с нея докато не умре. Мечтаеше за голямата любов, спонтанната, вечната. Хората я мислеха за луда. Открай време тази любов бе забравена от обществото в което тя живееше. В това общество на пиедестал бяха поставени други идеали. Пари, с*кс, купони.. всичко това се поставяше над тихите сгушени вечери на дивана с любимия. Какво говоря.... любими нямаше. Децата около нея не можеха да кажат две смислени изречения, едно след друго. Това я измъчваше, а всеки намираше за смешни нейните критики. Беше истински критична, крайна дори. От малка обичаше да чете.. беше започнала да чете вестниците на баща си на обратно, защото иначе беше " прекалено лесно ". С времето страстта й да намери приятели и да я забелязват бе оставила много малко време за книгите й. Майка й не харесваше факта, че тя криеше своите способности. Това бе жената, която знаеше, че дъщеря й може да разплаче човек с няколко изречения. Тя знаеше, че детето й може да обича повече от всеки друг. Така я бяха отгледали. Всеки ден откакто се помнеше тя бе виждала любовта навсякъде. Не знаеше защо всички се държат за ръце, но знаеше, че и тя иска. Питаха я как така вярва в любовта... Това бе най-омразния въпрос, който можеше да се зададе на това момиче. А как няма да вярва в нещо, за което мечтае. Връстниците й мечтаеха за колите си...за парите... а тя мечтаеше да празнува годежа си, сватбата си, раждането на децата си. Харесваше й да има нещо около безимения пръст на лявата си ръка. Сякаш вече бе нечия. Опитваше се да се отърве от миризмата на мъжки парфюм и от онова отвратително усещане, че някой постоянно я докосва. Хората просят милостиня...тя просеше любов. Изпълнена с отчаяние тя бе решила да сложи край на всичко това. Беше решила да върне момичето с истинската усмивка, книгите и нежната музика. Това момиче се бе изгубило отдавна. Бе потънало в бездната с маските. Получаваше се. Тя бе срещнала НЕГО. Надежден, млад и забавен. Той я наричаше " мило мое ". Той искаше от нея само едно - да се пази и да е негова. А тя бе забравила как. Но тя си бе обещала да намери любовта. И щеше да разбере как. Щеше да се потруди доста, за да стане достойна за любовта на това момче. Просто искаше той да я приеме с всичките й грешки. С цялата и чувствителност и с всичките й философски изблици... Беше вечер, като всички други. Тя бе пуснала нежна музика, която малко хора оценяваха, бе пуснала косата си, бе се сгушила в другата стая, далеч от всички други, беше хапнала малко, беше разказала за деня си на родителите си..всичко бе нормално. Само едно нещо бе различно... мисълта, с която тя затвори очи и заспа... беше той.