Приготвям се за лягане. Измивам старателно зъбите и лицето си и изгасям навсякъде. Лягам в дясната половина на леглото. Нейната, лявата, усещам като рана. Задушавам се от тъга. Гледам дълго тъмния таван, после се търкулвам там където спеше тя допреди девет нощи. Сгърчвам се в един почти двуметров ембрион и затискам с тяло сърцето си. То е като котарака на съседите - не разбира от дума. Още не разбира, че я няма. Сърцето е като животно...

Захари Карабашлиев