Когато синът пораснал, бащата му рекъл:
- Сине, не всички се раждаме с криле. Вярно е, че не си длъжен да летиш, но мисля, че ще е жалко само да ходиш, щом добрият Господ ти е дал криле.
- Но аз не знам да летя - отвърнал синът.
- Така е... - казал бащата.
И както вървели, стигнали до ръба на планинската пропаст.
- Виждаш ли, сине? Това е пропаст. Като ти се прииска да летиш, ела тук, поеми си дъх, подскочи и като разпериш криле, ще полетиш.
Синът се поколебал.
- Ами ако падна?
- И да паднеш, няма да се пребиеш. Само ще се по ожулиш и ще станеш по-силен за следващия опит - отвърнал бащата.
Синът отишъл в селото да се види с приятелите си, с другарите си, с които вървял рамо до рамо в живота.
Най-тесногръдите му рекли:
- Да не си луд? За какво ти е? Баща ти нещо е откачил... Защо ти е да летиш? Зарежи тия глупости! На кого му е притрябвало да лети?
Най-добрите приятели го посъветвали:
- Ами ако е вярно? Не е ли опасно? Защо не започнеш постепенно? Опитай да се хвърлиш от някоя стълба или от клоните на някое дърво. Но... от върха?
Момъкът послушал съвета на тези, които го обичали. Покатерил се на едно дърво и като набрал кураж, скочил. Разперил криле, размахал ги с всички сили във въздуха, но за съжаление, паднал на земята.
С голяма цицина на челото отишъл при баща си.
- Ти ме излъга! Не мога да летя. Опитах и виж как се ударих! Не съм като теб. Моите криле са само за красота.
- Сине - отвърнал му бащата. - За да полетиш, ти е нужно пространство да размахаш криле. То е като да скочиш с парашут: нужна е височина.
За да полетиш, трябва да си готов да рискуваш.
Ако не искаш, може би е по-добре да се примириш завинаги и да продължиш да ходиш...

Хорхе Букай
http://www.elixiria.bg/да-се-обичаме-с-отворени-очи