Повечето зрели хора не вярват, че точно на тях ще им се случи чудо. Иска им се, чакат го уж, обаче не вярват. Нещо повече – пазят се да не повярват. Ходят на пръсти из желанията си, като из минно поле, и ги дебнат да не станат я неразумно големи, я прекалено настойчиви. Нали знаеш – колкото по-високо летиш, толкова по боли, като паднеш.
Е, и? Не е болка за умиралка, я. Виж ме мен – неожулено място не ми остана. Колко пъти оптимизмът ми е бил на изкуствено дишане, достойнството ми е кретало на куц крак, очакванията ми истерично са пищели за психоаналитик... Боли, не боли, без падане няма как, няма как да се научиш да ставаш. Разбереш ли това, ще спреш да се страхуваш от провал. Провалът е страшен само ако позволиш да те откаже. Ти по-добре от друго се пази: да не почнеш да слагаш таван на желанията си. Да подбираш лесните, осъществимите, а пък другите да ги замиташ при носталгията по детските приказки. Не за друго, ами няма как да ти се сбъдне нещо, дето не си посмял да си го пожелаеш.

Миа Сердарева