"- Пораснала е. Не ти завира хубостта си в лицето ти с негласното „Виж ме, харесай ме”. Тя не изпитва нужда мъжете да я харесват и да й го казват. Как обичам такива жени- красотата им да е по-голяма от егото.
- Защото не е на деветнайсет!- опита се да прекъсне монолога му Демир.
- Тази и на деветнайсет е била такава! Родена кралица. Кокетката си е курва по душа. Камериерка по душа. Тя крещи в красотата си, отъждествява се с нея, счита я за собствена заслуга, демонстрира я, парадира с нея. До степен да спреш да уважаваш, защото си спрял да забелязваш такава красота. Радост за кочияши. Нищо повече. Толкова лолити са се отъркали в мен, че накрая дори не виждах чертите им, телата им, бедрата им. Нищо... Просто красива плът, от която можеш да се лишиш, без да съжаляваш. Без усещането, че нещо си пропуснал. Затова ти обяснявам, че и на петнадесет и на петдесет между кралицата и камериерката винаги ще има разлика. Тази си носи красотата като белег по рождение, за който не е виновна. Нито го крие, нито го показва. И рокля, Демире! В рокля е облечена! Не в джинси или спортни панталони, в каквото са обезобразили женствеността си почти всички жени, тръгнали на разходка през почивните дни. Тя се облича само за себе си. Може би са прави да казват, че човек е това, което яде, но жената е това, което облича."
Мария Лалева - "Живот в скалите