Ти отмина...
Като сън, като дъжд, като светкавица, като гръм... отекна в душата ми и я беляза завинаги. Рана... дълбока и кървяща рана зейна в сърцето и чакам сезоните да се изтърколят, за да изтрият спомена. Но... едва ли ще стане някога – чиста самозаблуда.
Непрежалена песен звучи в ушите, неизживяно щастие се взривява в гърдите, неизтрита сянка на дъга блести в очите, а гласът на яребица се обажда с аромат на тъга, възраждайки спомени.
Спирам, затварям очи и чакам... чакам да те преживея, но душата мълчи виновно... свива се и отказва да трие изживяното с гумата, а сенки се лутат през нея и чертаят пътеки... с посока – назад. Вятър подухва и донася... синева.
Ти отмина, но остави синева в сърцето ми... и копнеж... и надежда... и мечти. И не ще изтрия спомена докато не обагри отново лъч светлина сълзите, за да блесне дъгата с цялата си красота и пукотът на пулса се забърза отново при вида на образа, а тялото потрепери от блаженство в прегръдката. Ще се слеят устните, ще се вплетат пръсти в косите, ще се докоснат две сърца... ей така на голо, отворени и отказващи защита – не им е нужна, за да може кръвта да потече заедно в една посока – тази, начертаната от любовта.
Ти отмина... да те преживея... не искам! Ще живея в спомена...

Павел Матев