Когато ме питат за бъдещата ми съпруга, аз винаги им казвам, че нейните очи са единствените коледни светлини, които си заслужават чакането цяла година.
Казвам им, че има походка, която може да накара всеки атеист да повярва в Бог.
Казвам им, че ако алармата ми звучеше с нейния глас, копчето за изключване щеше да хване прах.
Казвам им, че ако тя беше в бутилка, щях да я изпия, докато погледа ми се замъгли и приятелите ми ми вземат ключовете.
Казвам им, че ако тя беше книга, щях да я запомня цялата наизуст. Щях да я прочета, от корица до корица.
Нима всички ние не се нуждаем от поправка? Нима ние всички не чакаме да бъдем прочетени от някого, надявайки се, че те ще намерят смисъл в нас?
Не винаги я разбирам, но кълна се, нейните неперфектности са нещата, които най-много обичам в нея. Не знам кога ще се оженя, не знам къде ще се оженя, но знам това:
когато и да ме накарат да опиша жена си, го правя по възможно най-добрия начин.
И всеки път тя звучи много като теб. Всеки път... звучи много като теб...