Щастието няма сегашно време. Цял живот всъщност ней се мъчим да повторим оня миг - всеки има един такъв миг: някакво море, пясък, звезди и две голи тела върху пясъка ... - цял живот се опитваме пак да се докоснем до онова, което със закъснение разбираме, че е било щастие, но щастието е като цвета на мимозата - докоснеш ли го, затваря се; отминеш, обърнеш се - пак разцъфтява. Но това е вече споменът. Щастието е спомен. И цял живот обикаляме около могилите на спомените и най-безплодното усилие на човека е да превърне спомена в реалност. Бяхме.
Бях-ме! Колко щастливи бяхме, Боже мой!

Стефан Цанев