“
Каква съм? Не ме питай...и аз не знам...
Сутрин съм малка. Будя се и скачам от леглото да видя изгрева. През лятото.
А през зимата не. Будя се и се заравям още по-дълбоко във завивките. Стискам очи, силно, с надеждата, че когато ги отворя, навън ще е топло и зелено.
Когато се разсъня, пораствам. Оправям се на бързо и хуквам на работа. Там съм сериозна. Не винаги.
Когато онзи нахален котарак се домъкне на нашата тераса, излизам да си поприказвам с него.
Не ти се вярва, че знам котешки, ама аз знам...Наистина! Разказва ми за живота по покривите, за птиците, за това, че и на него му се иска да лети, нищо че е един възрастен сиямец.
Аз го успокоявам, че и аз искам да летя, нищо че съм един средностатистически човек. Решаваме някой ден да полетим заедно.
После той си отива, защото има и други задължения. А аз се прибирам и ставам пак много делова.
Веднъж едно водно конче беше решило, че не е много хубаво ,дето съм такава сериозна и влезе при мен през прозореца. Беше синичко.
Кръжеше около китайската роза и ме усмихваше.
Понякога гледам "Красавицата и Звяра" и плача. Не че понякога, когато го гледам, плача. Винаги плача, когато го гледам. Но го гледам само понякога. Не всеки ден. Има и други неща, за които да плача. За лястовичките. Които си имат гнезда над прозореца ми. И си отидоха.
За дъжда, за който никой не мисли...Дали е лесно да си дъжд, според теб? Според мен-не. Хората никога не са доволни...Ако те няма- суша било, защо те нямало, ако завалиш...защо валиш...мрачно им било...А аз съм дъжд понякога. И плача.
Обичам дъвки. И ти ми се смееш, защото издували бузата ми и съм приличала на петгодишна.
А когато готвя си се представям като Пепеляшка. Не че имам нещо против да ти готвя...по забавно ми е, просто.
Когато съм под душа, си представям, че е дошъл световния потоп.
Когато слушам музика, измислям филм по нея.
Когато рисувам, създавам нови светове.
Когато ме любиш, съм наистина твоя.
Когато пиша съм себе си.
Когато ти се сърдя, никога не е наистина.
Когато си ми сърдит, ми се плаче.
Когато пея си представям, че имам талант за това.
Когато чета не съществувам в този свят.
Когато те обичам, мисля, че сърцето ми ще се пръсне от обичане.
Когато те мразя, се заяждам с теб. После плача.
Когато спя, оставям леглото без чаршафи.
Когато се разхождам се влача безобразно бавно, за да разгледам всичко по пътя.
Когато ми е студено, най-студен ми е носа.
Когато ти правя кафе, слагам малко индийско орехче. Ама ти не знаеш. Затова се чудиш защо моето е най-хубавото.
Когато ям шоколад си мисля колко малко му е нужно на човек, за да е щастлив.
Когато мълча, просто ми се мълчи.
Когато ми е смешно, се заливам от смях на всичко. Дори и на облаците, които придобиват смешни форми.
Когато слушам гласа ти, пулсът ми се учестява.
Когато...те няма...аз съм същата...но без теб.
Сутрин съм малка. Будя се и скачам от леглото да видя изгрева. През лятото.
А през зимата не. Будя се и се заравям още по-дълбоко във завивките. Стискам очи, силно, с надеждата, че когато ги отворя, навън ще е топло и зелено.
Когато се разсъня, пораствам. Оправям се на бързо и хуквам на работа. Там съм сериозна. Не винаги.
Когато онзи нахален котарак се домъкне на нашата тераса, излизам да си поприказвам с него.
Не ти се вярва, че знам котешки, ама аз знам...Наистина! Разказва ми за живота по покривите, за птиците, за това, че и на него му се иска да лети, нищо че е един възрастен сиямец.
Аз го успокоявам, че и аз искам да летя, нищо че съм един средностатистически човек. Решаваме някой ден да полетим заедно.
После той си отива, защото има и други задължения. А аз се прибирам и ставам пак много делова.
Веднъж едно водно конче беше решило, че не е много хубаво ,дето съм такава сериозна и влезе при мен през прозореца. Беше синичко.
Кръжеше около китайската роза и ме усмихваше.
Понякога гледам "Красавицата и Звяра" и плача. Не че понякога, когато го гледам, плача. Винаги плача, когато го гледам. Но го гледам само понякога. Не всеки ден. Има и други неща, за които да плача. За лястовичките. Които си имат гнезда над прозореца ми. И си отидоха.
За дъжда, за който никой не мисли...Дали е лесно да си дъжд, според теб? Според мен-не. Хората никога не са доволни...Ако те няма- суша било, защо те нямало, ако завалиш...защо валиш...мрачно им било...А аз съм дъжд понякога. И плача.
Обичам дъвки. И ти ми се смееш, защото издували бузата ми и съм приличала на петгодишна.
А когато готвя си се представям като Пепеляшка. Не че имам нещо против да ти готвя...по забавно ми е, просто.
Когато съм под душа, си представям, че е дошъл световния потоп.
Когато слушам музика, измислям филм по нея.
Когато рисувам, създавам нови светове.
Когато ме любиш, съм наистина твоя.
Когато пиша съм себе си.
Когато ти се сърдя, никога не е наистина.
Когато си ми сърдит, ми се плаче.
Когато пея си представям, че имам талант за това.
Когато чета не съществувам в този свят.
Когато те обичам, мисля, че сърцето ми ще се пръсне от обичане.
Когато те мразя, се заяждам с теб. После плача.
Когато спя, оставям леглото без чаршафи.
Когато се разхождам се влача безобразно бавно, за да разгледам всичко по пътя.
Когато ми е студено, най-студен ми е носа.
Когато ти правя кафе, слагам малко индийско орехче. Ама ти не знаеш. Затова се чудиш защо моето е най-хубавото.
Когато ям шоколад си мисля колко малко му е нужно на човек, за да е щастлив.
Когато мълча, просто ми се мълчи.
Когато ми е смешно, се заливам от смях на всичко. Дори и на облаците, които придобиват смешни форми.
Когато слушам гласа ти, пулсът ми се учестява.
Когато...те няма...аз съм същата...но без теб.
