“
Самотното глухарче
В една далечна гора, където човешки крак не стъпва, имаше една слънчева поляна. Всички обитатели на гората знаеха, че там е царството на Глухарчетата. Знаеха също, че зиме глухарчетата спят дълбоко под земята, а дойде ли пролетта- се раждат с нови сили, готови да заиграят със слънцето.
Така беше и през онази пролет. Март едва пристъпи прага на гората- и ето, малките цветчета се надигнаха от топлите си зимни легла.
Жълтурче за пръв път виждаше света наоколо. Беше малък и много неопитен. Не можеше да разбере защо трябва по цял ден да се препича на слънце. Беше се родил под един стар дъб, когото всички наричаха Дядо Дъб. Наричаха го така, защото беше над стогодишен и събираше в себе си много мъдрост и опит.
Жълтурче с интерес гледаше как цялата поляна се изпълва с неговите братя и сестри. Чуваше се страшна глъчка- всички разговаряха помежду си, някои се смееха, други спореха, а трети сладко си бъбреха с пчеличките, докато щедро им отдаваха цветния си прашец.
Малкият Жълтурче се беше появил последен на полянката и любопитно наблюдаваше ежедневието на едрите цветове. Чувстваше с малко самотен, тъй като около него нямаше други глухарчета. Нямаше кой да му разкаже за живота и за това, че до лятото вече няма да го има. Старият Дъб знаеше истината, но все още не можеше да пречупи детската му душа. Жълтурче се допитваше за всичко до него. С времето се бяха превърнали като истински дядо и внуче.
Една сутрин Жълтурче се събуди от нещо странно. Нощният дъждец беше окъпал гората в сребристите си капчици.
- Дядо, дядо, събуди се!- извика Жълтурче с крехкото си гласче- Нещо се случва!
Старият Дъб се засмя и спусна клончето си, за да го погали.
- Това е дъжд, детето ми. Небето ни изпраща безценните си сълзи, за да се нахрани земята, за да се нахраним и ние и за да пораснеш и станеш голямо глухарче!
Жълтурче въздъхна облекчено. Знаеше, че щом Старият Дъб е до него, няма от какво да се бои.
Така минаваше времето. Постепенно жълтата поляна взе да сменя своя облик. Едно по едно глухарчетата сменяха веселия си жълт цвят с бяла пухеста коронка. Нещо се случваше...
От ден на ден настроението ставаше все по- унило и мрачна тишина се настани на мястото на някогашните цветчета.
Жълтурче се натъжи. Старият Дъб режи, че е неизбежно. Трябваше да разкрие истината на крехкото цвете. Спусна клонче към него, прегърна го и му заговори с бащинска любов:
- Мило мое дете, всеки, роден на тази земя, един ден я напуска. Едни я напускат завинаги, а други се раждат и умират всяка пролет. Приеми го като топъл, дълбок сън. Ние всички го наричаме така. Така е устроен светът, дете мое. Още малко ти остава. Коронката ти вече е бяла и скоро ще се разпилееш по цялата гора. Но помни, най- важното нещо, което притежаваш е тук, до мен. Това са твоите корени. Докато те все още са в земята, ще се виждаме всяка пролет. Недей да тъжиш. Твоят живот наистина е кратък, но не го губиш завинаги. Ето, аз вече съм много стар и вероятно ще живея още дълги години, но напусна ли този свят, това ще е завинаги. А ти сякаш ще спиш дълбок сън. Недей да тъжиш. Аз ще бъда тук и следващата пролет. Такава е волята на Майката Природа. Не тъжи, дете мое, още си много мъничък и с времето ще свикнеш. Помни, аз много те обичам и ще те чакам. Докато корените ни са в тази земя ние винаги ще бъдем заедно.
Жълтурче наведе тъжно глава. В този момент задуха силен вятър и разпиля бялата му коронка. Всяко пухче танцуваше своя последен танц непокорно и непримиримо. От Жълтурче остана само привитото му стъбълце.
Гъста смола бликна от кората на Стария Дъб. Това бяха неговите сълзи.
- До другата пролет, мъниче!- Въздъхна той и притвори уморените си очи.
Това е една необикновена приказка за обикновените неща. Никога не забравяйте, че дори и най- обикновената тревичка изпитва емоции. Природата има душа. Обичайте я и я пазете!
Василена Труков
В една далечна гора, където човешки крак не стъпва, имаше една слънчева поляна. Всички обитатели на гората знаеха, че там е царството на Глухарчетата. Знаеха също, че зиме глухарчетата спят дълбоко под земята, а дойде ли пролетта- се раждат с нови сили, готови да заиграят със слънцето.
Така беше и през онази пролет. Март едва пристъпи прага на гората- и ето, малките цветчета се надигнаха от топлите си зимни легла.
Жълтурче за пръв път виждаше света наоколо. Беше малък и много неопитен. Не можеше да разбере защо трябва по цял ден да се препича на слънце. Беше се родил под един стар дъб, когото всички наричаха Дядо Дъб. Наричаха го така, защото беше над стогодишен и събираше в себе си много мъдрост и опит.
Жълтурче с интерес гледаше как цялата поляна се изпълва с неговите братя и сестри. Чуваше се страшна глъчка- всички разговаряха помежду си, някои се смееха, други спореха, а трети сладко си бъбреха с пчеличките, докато щедро им отдаваха цветния си прашец.
Малкият Жълтурче се беше появил последен на полянката и любопитно наблюдаваше ежедневието на едрите цветове. Чувстваше с малко самотен, тъй като около него нямаше други глухарчета. Нямаше кой да му разкаже за живота и за това, че до лятото вече няма да го има. Старият Дъб знаеше истината, но все още не можеше да пречупи детската му душа. Жълтурче се допитваше за всичко до него. С времето се бяха превърнали като истински дядо и внуче.
Една сутрин Жълтурче се събуди от нещо странно. Нощният дъждец беше окъпал гората в сребристите си капчици.
- Дядо, дядо, събуди се!- извика Жълтурче с крехкото си гласче- Нещо се случва!
Старият Дъб се засмя и спусна клончето си, за да го погали.
- Това е дъжд, детето ми. Небето ни изпраща безценните си сълзи, за да се нахрани земята, за да се нахраним и ние и за да пораснеш и станеш голямо глухарче!
Жълтурче въздъхна облекчено. Знаеше, че щом Старият Дъб е до него, няма от какво да се бои.
Така минаваше времето. Постепенно жълтата поляна взе да сменя своя облик. Едно по едно глухарчетата сменяха веселия си жълт цвят с бяла пухеста коронка. Нещо се случваше...
От ден на ден настроението ставаше все по- унило и мрачна тишина се настани на мястото на някогашните цветчета.
Жълтурче се натъжи. Старият Дъб режи, че е неизбежно. Трябваше да разкрие истината на крехкото цвете. Спусна клонче към него, прегърна го и му заговори с бащинска любов:
- Мило мое дете, всеки, роден на тази земя, един ден я напуска. Едни я напускат завинаги, а други се раждат и умират всяка пролет. Приеми го като топъл, дълбок сън. Ние всички го наричаме така. Така е устроен светът, дете мое. Още малко ти остава. Коронката ти вече е бяла и скоро ще се разпилееш по цялата гора. Но помни, най- важното нещо, което притежаваш е тук, до мен. Това са твоите корени. Докато те все още са в земята, ще се виждаме всяка пролет. Недей да тъжиш. Твоят живот наистина е кратък, но не го губиш завинаги. Ето, аз вече съм много стар и вероятно ще живея още дълги години, но напусна ли този свят, това ще е завинаги. А ти сякаш ще спиш дълбок сън. Недей да тъжиш. Аз ще бъда тук и следващата пролет. Такава е волята на Майката Природа. Не тъжи, дете мое, още си много мъничък и с времето ще свикнеш. Помни, аз много те обичам и ще те чакам. Докато корените ни са в тази земя ние винаги ще бъдем заедно.
Жълтурче наведе тъжно глава. В този момент задуха силен вятър и разпиля бялата му коронка. Всяко пухче танцуваше своя последен танц непокорно и непримиримо. От Жълтурче остана само привитото му стъбълце.
Гъста смола бликна от кората на Стария Дъб. Това бяха неговите сълзи.
- До другата пролет, мъниче!- Въздъхна той и притвори уморените си очи.
Това е една необикновена приказка за обикновените неща. Никога не забравяйте, че дори и най- обикновената тревичка изпитва емоции. Природата има душа. Обичайте я и я пазете!
Василена Труков
